Paragraph21
Трифон Зарезан (или Трифоновден) е християнски и фолклорен празник в чест на свети Трифон, мъченик от средата на III век. Един от популярните празници в традиционния български празничен календар, Трифон Зарезан е известен и с различни други наименования: Ден на лозаря (в секуларистичен контекст), Свети Трифон, Зарезановден, Трифон Зарезоя (в Поморавието), Трифон Чипия (Котленско), Трифон Пияница (Охридско, Тетевенско). Св. Трифон е познат и в другите балкански страни, той е закрепен в православния календар и е свързан със смяната на сезоните от зима към пролет. В традиционния български фолклор празникът Трифон Зарезан е свързан преди всичко с лозарството. Той е трудов обичай, свързан с първия стопански процес в годишния цикъл на обработка на лозата – пролетната ѝ резитба.
Трифоновден е смятан за празник и на винарите, соколарите, градинарите, бъчварите и кръчмарите, а самият Свети Трифон традиционно е считан и за техен покровител, а в старата църковна иконография, като патрон на лозарите, светецът понякога е изобразяван с косер (вид сърп) в ръка. Във фолклорната традиция Трифон Зарезан е първият от поредица последователни празници, наричани Трифунци – Трифоновден (1 февруари), Сретение Господне (2 февруари) и Свети Симеон (3 февруари). Тези празници се свързват с вълците, които се чифтосват по това време, като се извършват определени ритуали – не се използват ножици и нощвите се държат затворени (за да не стоят затворени челюстите на вълците през годината) и не се върши никаква работа (който работи в тези дни, привлича върху себе си нападения на вълци). За да се предпази добитъкът, на някои места (Белоградчишко, Монтанско) се приготвя специален хляб, който се прекадява и се слага в храната му.
Основна традиция на Трифон Зарезан е символичното зарязване (резитба) на лозята. При него мъжете, обработващи лозя, отиват в тях, носейки специално приготвена храна – хляб, който може да бъде квасен или пресен, със или без украса; цяла кокошка, пълнена с ориз или булгур; туршия, луканка, „бабяк“ (напълнен стомах с месо) и др. Освен това се занася и бъклица с вино или ракия, украсена с чимшир, здравец, бръшлян, вързана с червен конец. На някои места на лозята се носят и светена вода и пепел. Храната се отнася в специално подготвена нова вълнена торба.
Зарязването се извършва с косер, който предварително се почиства и се наточва (заостря) добре. В традиционната култура рязането на лозята е изключително мъжка дейност, жени не се допускат. Така се обяснява и особеното табу за жените през този ден, да не пристъпват територията на лозята „защото не е женска работа и за да ражда лозето“ (Рила, Дупнишко), както и да изобщо да режат, тъй като „свети Трифон на този ден си отрязал носа“ (Момчилово, Провадийско). Според тази легенда (вероятно модифицирана езическа или създадена да възпира склонните към пиянство и свернословия и да покаже, че има защо светецът да бъде против тях), това се случва с Трифон или защото веднъж, когато е твърде пиян, по невнимание улучва себе си вместо лозето си, което тъкмо подрязва, или защото да го стори го проклина Богородица (представяна, като негова сестра), след като той я среща и се подиграва с нея и бебето й, докато тя го носи към църквата.
При самото зарязване всеки стопанин на лозе се прекръства, отрязва с косера си по 3 пръчки от 3 лози, прекръства се отново и полива зарязаните лози с бъклицата. На места ръсят със светена вода от трифонденския водосвет. В с. Виница, Варненско, виното от бъклицата се плисва в средата на лозето „за берекет, така да тече виното“. В с. Гореница, Врачанско, при поливането благославят „както тече виното, така да расте гроздето“. В Лясковец на Морава мъжете свалят калпаците си и ги окачват на чуканите (стъблата, останали след рязането), за да е много и черно гроздето като тях.
В Югозападна България зарязването се извършва винаги от двама души, а благославянето се превръща в ритуална игра (пиеса/сцена) с точно определени действия и думи (роли). Мъжът, който реже, застава в единия край на лозето, а вторият мъж е скрит зад някоя лоза, в другия край на лозето.
След зарязването лозарите от цялата местност се събират на обща трапеза с донесената храна, която обикновено става край пъдарската (на селския охранител) колиба или при някой оброк. На земята върху дълги пешкири се нареждат питите, кокошките и другата донесена храна, както и бъклиците с вино.[ Голяма китка (букет) от босилек, в която са втъкнати 3 лозови пръчки, се слага в средата.
