Paragraph21
Великобритания и Франция се намират в противоположните краища на политическата люлка. Три дни след като Великобритания избра прагматично, центристко правителство с огромно мнозинство, Франция отиде в противоположната крайност. В неделя се стигна до задънена улица в парламента, в която и двете – крайната десница и крайната левица набират сила.
Във Великобритания периодът на политически хаос, който започна с гласуването за Брекзит през 2016 г., може би най-накрая е приключил. Но във Франция продължителният период на политическа нестабилност вероятно едва сега започва.
Облекчението, че крайнодясната партия „Национално обединение“ се представи по-лошо от очакваното на втория тур на гласуването, не може да прикрие факта, че централната позиция във френската политика се свива, а с нея и авторитетът на президента Еманюел Макрон. Спокойствието в Лондон в изборната нощ миналата седмица силно контрастира с трескавата атмосфера в Париж в неделя вечерта.
Жалко е, че френският и британският политически цикъл са толкова несинхронизирани. Въпреки инстинктивното им съперничество е много логично двете страни да работят заедно. Те са съседи и демократични държави със сходно по размер население. Всяка от тях запазва някои от символите на статута на велика сила, като ядрени оръжия и постоянно членство в Съвета за сигурност на ООН, макар вече да не разполага с икономическата мощ, която би подкрепила този статут.
И Франция, и Великобритания се опитват да играят водеща роля в международните усилия за справяне с изменението на климата. И двете страни приемат много сериозно заплахата от страна на Русия на Владимир Путин и са силни поддръжници на Украйна. През последните десетилетия Франция и Великобритания са и двете водещи военни сили в Европа – макар че с течение на времето превъоръжаването на Германия може да промени това.
Но способността на Великобритания да оказва реално влияние върху бъдещето на Европа беше ограничена от Брекзит, който постави Обединеното кралство извън ключовите политически структури на Европа и остави в наследство недоверие и институционални разрушения. В отсъствието на Великобритания Макрон се възползва от възможността да изложи амбициозна визия за бъдещето на Европа. Но възможността на френския президент да претендира за интелектуално лидерство в Европа сега вероятно ще изчезне, заедно с неговия вътрешнополитически мандат.
И все пак международните предизвикателства, пред които са изправени Великобритания, Франция и Европа като цяло, вероятно само ще се засилват през следващата година. Войната в Украйна в момента е в задънена улица и нервността от потенциален руски пробив нараства. Едно второ президентство на Тръмп би създало ясни рискове за алианса на НАТО и международната търговска система. Това от своя страна би застрашило бъдещия просперитет и сигурност на Европа.
На теория очевидният отговор на тези общи заплахи би бил Франция и Великобритания да работят в много по-тясно сътрудничество – и да настояват за по-голямо европейско сътрудничество за намаляване на уязвимостта на континента от един по-опасен свят.
В действителност последните промени в политиката на Франция и Великобритания ще направят този вид сътрудничество много по-трудно. Ако френската външна политика започне да отразява приоритетите на политическите крайности, това ще доведе до очевиден сблъсък с възгледите на новото правителство на Стармър във Великобритания. Както крайната левица, така и крайната десница във Франция са много по-благосклонни към Путинова Русия, отколкото Макрон или Стармър.
Зеленият интернационализъм на Стармър е по-скоро в унисон с настоящата политика на управляващата коалиция в Германия, ръководена от социалдемократа Олаф Шолц. И наистина, на втория ден от встъпването си в длъжност Дейвид Лами, новият външен министър на Великобритания, пътува до Берлин, където беше посрещнат с топлота, която обикновено е запазена за външния министър на Франция.
Стармър и Лами са инстинктивни проевропейци, които трябва да се справят с реалността, че Великобритания вече не е член на ЕС – нещо, което правителството на лейбъристите обеща да не променя. Тяхната цел е да договорят нов пакт за сигурност с ЕС, но да дефинират понятието „сигурност“ много широко, така че то потенциално да включва широк спектър от теми като енергетика, климат и критични минерали. Това, от своя страна, може да се превърне в клин, чрез който да се отвори вратата за по-широко сътрудничество с ЕС във всички области – без да се засягат чувствителните (и ключови) въпроси на британското членство в единния пазар на ЕС или митническия съюз.
Идеите на лейбъристите за по-тясно сътрудничество между ЕС и Обединеното кралство получиха топъл прием по време на пътуванията на Лами в Германия, Полша и Швеция. Но реакцията на Франция на предложението на лейбъристите за нов пакт за сигурност остава жизненоважна. По време на продължителните преговори за Брекзит френското правителство имаше решаващо значение за удържане на линията срещу всякакви британски опити да се „изберат“ най-привлекателните елементи на членството в ЕС, като същевременно се избегнат неговите задължения.
За съжаление Франция е на път да се обърне към себе си и може да минат много месеци, преди да има правителство, което да е в състояние да даде последователен отговор на европейските въпроси. Това ще бъде проблем не само за Великобритания, но и за целия ЕС.
Гласуването във Франция също така изпраща интригуващо послание за президентските избори в САЩ. Не се доверявайте на проучванията на общественото мнение. Всички авторитетни проучвания сочеха, че крайната десница ще се превърне в най-големия блок във френския парламент. В крайна сметка партията на Марин Льо Пен остана на трето място. Може би постоянната, макар и малка, преднина на Доналд Тръмп в проучванията на общественото мнение е по-малко сигурна, отколкото изглежда?
